#
Интересно
Япония е известна още като страната на изгряващото слънце и самураите. Тук може да намерите и различни японски пословици и поговорки, с които японците се гордеят.
Японският език (日本語 - "нихон го") е език, говорен от около 127 милиона души главно в Япония. Класификацията му е спорна. Спада към една категория заедно с рюкюан — група езици, които се говорят на островите в южната част на Япония и постепенно са измествани от японския език. Често се счита за изолиран език.
Японската писменост официално се нарича „Kanji kana majiri bun“, или буквално „писмо с канджи, смесени с кана“. Името отразява точно характера ѝ: японската писменост представлява знаци от китайската писменост („канджи“), смесени със знаци от двете японски сричкови азбуки, хирагана и катакана (отразяващи липсващите в китайския език граматични форманти и частици, както и за заемки от други езици).Японците имат 3 азбуки-Катакана, Хирагана и Канджи.
Канджи (йероглифи), 漢字 [редактиране]
Китайската йероглифна система (канджи), за разлика от азбуките, е базирана на обозначаване на смисъл, а не на звук. Тя навлиза в Япония от Китай през Корейския полуостров през 4-ти век. В най-големия речник на йероглифите в Япония (на Morohashi) са изброени близо 50 000 символа, но използваните в ежедневието са доста по-малко. Йероглифите, които един ученик в Япония трябва да научи по време на елементарното си образование (от първи до шести клас), са определени от Японското правителство. Техният брой е 1006 (данни от 1998 г.): 80 в първи клас, 160 във втори, по 200 в трети и четвърти, 185 и 181 съответно в пети и шести клас. През останалото време на обучението е задължително научаването на още 939 йероглифа, или общо 1945. Смята се, че за да може човек да чете свободно вестник или книга, са необходими именно около 2000 йероглифа.
По-долу са показани някои от най-често използваните йероглифи, тяхното произношение, обозначено на латиница, и значението им на български:
人 木 本 山 川 日 月 子 男 女 水 火 花 目 耳 心
hito ki hon yama kawa hi, nichi tsuki ko otoko onna mizu hi hana me mimi kokoro
човек дърво книга,
източник планина река слънце,
ден луна,
месец дете мъж жена вода огън цвете око ухо сърце
Разбира се, има и много по-сложни йероглифи:
鼻 (hana) нос, 鶴 (tsuru) жерав, 驚 (odoroku) изненадвам (стресвам) се.
Произношение: По-горе показаните (с едно-две изключения) са традиционните японски произношения или така нареченото кун-четене (kun-yomi). С навлизането на китайските йероглифи обаче много често китайското произношение се е запазило (разбира се, нагодено към японската фонетика). Това произношение се нарича он-четене (on-yomi). Огромното количество йероглифи в зависимост от случая могат да бъдат произнасяни както по on-yomi, така и по kun-yomi, като преобладаващото (но съвсем не стопроцентово) правило е, че on-yomi се използва в съставни думи от два и повече йероглифа. Макар и малко на брой, има йероглифи изобретени в Япония поради липса на подходящи. Такъв пример е
働 (hataraku) — работя.
Той е съставен чрез обединението на йероглифа за „човек“ 人и този за „движение“ 動.
Кана (фонетични азбуки), 仮名 [редактиране]
Освен йероглифната система, описана накратко по-горе, съществуват две сричкови азбуки: хирагана и катакана. Като звуков състав те са идентични, разликата е единствено в тяхното използване. И двете азбуки са създадени на базата на опростено или стилизирано изписване на йероглифи. Например, символът あ (а) от хирагана е произлязъл от йероглифа 安 (an) — „сигурност“, а символът ア (а) от катакана е опростен вариант на йероглифа 阿 (а), често срещащ се например във фамилни имена. Символите от хирагана изглеждат по-заоблени, а тези от катакана — по-„ръбати“.И трите скрипта(Хирагана,Катакана и Канджи)се пишат във вертикален ред и от дясно наляво.
Хирагана, 平仮名 [редактиране]
Хирагана (вж. картинката в дясно) се използва главно за изписване на граматични компоненти. Така например, в думата 見た (mita — видях), йероглифът 見 представлява коренът на глагола 見る (miru — виждам), а символът от хирагана た (ta) е глаголно окончание за формиране на минало време. Всички частици, съюзи, следлози и пр. също се изписват с хирагана, както и някои типични японски думи, за които не са въведени йероглифи.
Символът を, макар и формално да попада в реда w на таблицата и би следвало да се чете wo, на практика се произнася о и се използва само с граматична функция — като следлог на прякото допълнение. Символите は (ha) и へ (he), когато са употребени в граматичните си функции (съответно тематичен индикатор и следлог за посока на движение), се произнасят съответно wa и e. В Хирагана се садържат 46 знака(йероглифа),иэраэяващи 46 раэлични эвука.Могат да се пишат изречеия само на Хирагана.За да се разшири фонетично Хирагана(съответно Катакана)след съответния знак се изписват тен-тен.Те представляват две чертички или кръгче,поставени съответно в горния десен ъгъл непосредствено след него.Така се променя произношението на съответния знак.
Катакана, 片仮名 [редактиране]
Катакана е била измислена преди хирагана и през известен период от време е изпълнявала и нейните функции. Понастоящем катакана се използва главно за изписване на заемки и чуждици, както и на чуждестранни наименования на страни, градове, имена на хора и т.н. Освен това катакана се използва и за изписване на междуметия, както и за обозначаване на натъртено произношение на определена дума. Катакана се използва и за записване на имената на растителни и животински видове, чието изписване с йероглифи би представлявало трудност.
Например: プリンター (purintaa) — принтер, タバコ (tabako) — цигари, テーブル (teeburu от англ. table) — маса, ブルガリア (burugaria) — България, アメリカ (amerika) — Америка, САЩ; イギリス (igirisu) — Великобритания, ソフィア (sofia) — София, ロンドン (rondon) — Лондон, ジョージブッシュ (jooji busshu) — Джордж Буш, フリストストイチュコフ (furisuto sutoichukofu) — Христо Стоичков, ワンワン (wanwan) — Бау-бау!
Допълнение [редактиране]
Към катакана има добавени няколко символа, използвани за обозначаване на звуци, чужди на японската фонетика. Най-широко разпространеният е ヴ, използван за v (българско "в") в думи като イヴァン — Иван, ヴァイオリン — (vaiorin ot angl. violin) — цигулка и др. Също така в катакана са допустими нетрадиционни комбинации от символи за изразяване на срички, които не се срещат в традиционните японски думи: フォ=fo, ティ=ti, チェ=che и др. Дадените примери са приети като допълнения към официалната японска писмена система, но формално те не са част от нея. Например, чужденец получил японско гражданство, трябва да промени името си използвайки канджи, хирагана и/или катакана, но запазването например на символа ヴ е недопустимо.
== Граматика == Първата черта на японската граматика, която я отличава съществено от повечето европейски езици, е словоредът. В повечето европейски езици нормалният словоред е ПСД (подлог-сказуемо-допълнение): „Иван чете книга“, „John is reading a book“, и т.н. В японския език словоредът е ПДС (подлог-допълнение-сказуемо): 「太郎は本を読む。」（たろうはほんをよむ, Tarō wa hon wo yomu), буквално: „Таро книга чете“. Трябва да се отбележи, че също така за разлика от повечето европейски езици, този словоред се спазва много стриктно, тъй като промяната му съществено променя значението на фразата. Например 「太郎が読む本」（たろうがよむほん, Taro ga yomu hon）буквално: „Таро чете книга“, всъщност означава „Книгата, която чете Таро“.
Следващата разлика от повечето европейски езици е, че японският език има не предлози, а следлози (черта, характерна за всички езици с ПДС словоред). Например:
* に (ni): в, на, през (време, място) и др.: 8時に (hachi-ji ni) — в осем часа, 日本に[住む] (nihon ni[sumu]) — [живея] в Япония.
* へ (e): в, към(посока на движение) и др.: 日本へ[行く] (nihon e [iku]) — [отивам] в Япония.
* と (to): с: マリアと (Maria to) — с Мария.
* で (de): с (средство) и др.: 車で[行く] (kuruma de [iku]) — [отивам] с кола.
История на японската кухня
Началото на японската кулинарна традиция може да се проследи далеч назад в историята. Първата си храна предците на днешните японци приготвяли на огън още пред 10-5 хилядолетие пр. Хр. Богатата на растения и животни природа давала достатъчно храна на древните хора. През този период японецът консумирал 20 вида растения, готвел месото на 122 вида животни, 6 вида риби и над 30 вида мекотели.Месото съхранявали в дълбоки 3 метра ями и го консервирали с голямо количество сол. Археолозите са изумени от намерените остатъци от отровната риба “фугу”, която древните японци използвали за храна, след като внимателно отстранявали отровните черен дроб и хайвер.
Към 5 в пр. Хр. японците започнали да култивират някои диви растения, като тиква, различни бобови култури, просо и гречка. Постепенно техният брой нараствал, но за начало на японското земеделие се счита 3 в. пр. Хр., когато по тези земи започнал да се отглежда оризът.
Именно оризът оформил кулинарните традиции в Япония.
Думата “гохан” - варен ориз, на японски означава и “ядене”. Това е красноречиво свидетелство за структурата на японското хранене.
Оризът станал не само основна храна, но и платежна единица. С “коку” се означава количеството ориз, необходимо за храненето на един възрастен човек в продължение на година /около 180 литра/. В миналото с количеството притежавано “коку” се измервало богатството на японеца. Заплатата на самураите също се определяла в “коку”. (който е чел романа Щогун сигурно помни, че оризът е разменна монета)
През 6-8 в. огромно влиание върху японския начин на хранене оказал Китай, откъде се внасяли зелен чай и соя в огромни количества. Принципите на будизма, залегнали в основата на китайския, а оттам – и в японския начин на живот, се основават върху уважение към всяка форма на живот и избягване на употребата на месо. Така месото на практика отпада от японското меню чак до 9 век.
От Китай дошли и тестените изделия, които днес наричаме спагети. В Япония те са три вида:
“удон” - плоски или кръгли, дебели 5-8 мм, от пшеничено брашно,
“соба” - от брашно от гречка
“рамен” - тънки спагети (известни у нас като “нудълс”).
Удон и рамен се готвят в зеленчуков или месен бульон и се поднасят винаги топли, докато соба могат да се консумират и студени.
През епоха на шогуните започнал златният век на Япония, който продължил цели 400 години. Това е период на активно развитие на културата, науката и изкуството. Подемът се отразил и на гастрономията – развит бил специален етикет за поведение на масата, в подредбата на ястията водещо станало естетическото начало. През епохата на самураите маниерите на хранене достигнала до висотата на истинско изкуство и били подчинени на сложна церемония.
Контактите с европейците, които японците считали за варвари, довело до увеличаване на разнообразието от месни блюда, макар че, ако се вярва на някои дошли до наши дни литературни източници, японците да се отвращавали от миризмата на свинско или говеждо. По това време японците започнали да приготвят “темпура” - панирани месо и зеленчуци, чиито първообраз е португалски. За разлика от португалските панировки, темпура се приготвя почти без масло и притежава лекотата и изискаността, типични за японската кухня.
Днес японската кулинария става все по-популярна по цял свят. Тази популярност е свързана и с философското отношение на японците към
храната – тя трябва да радва както окото, така и стомаха.
Със сигурност може да се твърди, че дълголетието на японците е пряко свързано със здравословната храна, която употребяват.
Суши, нигири зуши
Прародителите на съвременното суши са дошли в Япония от Южна Азия. Те са се различавали и по вкус и по външен вид от рибните хапки, които похапваме днес. Всъщност става дума за въвеждане в Япония на нов способ за съхранение на риба – след като я почиствали, нареждали я в големи съндъци на слоеве и посипвали всеки слой със сол. Най-отгоре се поставяла тежка каменна преса. След няколко седмици тази преса се сменяла с по-лек капак. След няколко месеца престоялата пресована риба се смятала готова за употреба. Днес в някои токийски ресторанти все още се приготвя суши по този оригинален способ. То се нарича “нари-зуши“.
Днешният си вид сушито придобило в края на 19 век благодарение на талантливия готвач Yohei, който пръв се отказал от “консервираната” и започнал да предлага сурова риба. Нововъведението бързо добило популярност. В последствие се появили два стила в приготвянето на суши –
“кансай” (стил от град Осака, Район Кансай)
“едо” (от Токио, който тогава се наричал Едо).
В Токио пък работят по друг способ – типичното за този стил “нигири зуши” в превод означава “оформено с ръце”. С ръце майсторите правят от ориз хапки-топчета, върху които поставят риба, миди или хайвер.. “Нигири-зуши” се сервират винаги като чифт, защото японците не обичат числата 1 и 3. Рибата или мидите могат да се топнат в сос, след което се изяждат с хапката ориз.
Сушито, което ние винаги си представяме, когато чуем това наименование, е всъщност “маки-зуши“. То представлява риба или зеленчук, обвит в ориз и водорасли. Водораслите се наричат “нори”. Консумира се на няколко хапки.
Съществуват много други видове суши – с тофу, със спагети “соба”, с яйца, общо взето, в японските ресторанти ще ви предложат изброените по-горе.
Също така можете да си поръчате “сашими”, което означава плато от сурови риби или морски дарове без други добавки. “Сашими” може да се приготвя и от отровната риба “фугу”, но само от обучени майстори-готвачи, които отстраняват отровните й части.
Сушито се поднася със соев сос, уасаби и настърган джинджифил. С джинджифила не се подправя рибата, а се поставя в устата между две хапки, за да “измие” вкуса от първата и да подготви небцето за следващата. Със сосовете и подправките не бива да се прекалява, защото това ще промени вкуса на рибените хапки и ще обиди готвача.
Темпура
е още едно японско ястие, популярно по цял свят, но, за съжаление, малко познато у нас.
“Темпура” отразява в най-голяма степен главните принципи и особености на японската кухня – използването само на най-пресни продукти, филигранното изпълнение, което превръща ястието в произведение на изкуството. Японците са превърнали дори баналното паниране в проява на висше майсторство, чиято цел е след топлинната обработка да се запази първоначалният вкус на продукта.
Макар че днес “темпура” се смята за квинтесенцията на японската кухня, това ястие по произход е европейско. Пристигналите през 16 век португалци научили японците да приготвят риби, зеленчуци и морски продукти в панировка. Естествено, за кратко време ястието било напълно адаптирано към местните вкусове и привички. Избират се най-пресните продукти, панировката се приготвя от яйца, брашно и ледена вода и се използва веднага. Ако престои дори за кратко, се изхвърля. Панировката се нанася на съвсем тънък слой около продукта. Пуска се за кратко в кипящо олио. При запържването не бива да се сменя температурата. Да се уцели точния момент, в който е готова темпурата, е въпрос на голяма практика. Готовата златиста храпка представлява свежа сърцевина, покрита с тънка хрупкава коричка. Разбирачите си поръчват отделни видове темпура, но повечето посетители на японски ресторанти предпочитат асорти – риби, скариди, октопод, картофи, патладжан или зеленчуци.
Добавки и подправки в японкста кухня
Гобо (корен от репей)
След като се обели, коренът трябва веднага да се постави в оцет, който да отнеме горчивия му вкус. Използва се като съставка за салати, супи и други ястия.
Дайкон
гигантска бяла ряпа, която се консумира настъргана или сварена на супа.
Кантен агар-агар
естествен желатин, добит от водорасли.
Мирин
сладък оризов ликьор, което се прибавя към риби и меса, за да “обере” тежкия им мирис. С него се приготвя оризът за суши.
Саке
оризово вино, което съдържа 12-15% алкохол. Вкусът на различните видове варира от много сладко до много горчиво. За пиене се сервира както горещо, така и студено, употребява се често и в готварството.
Соев сос
внесен от Китай през 6 век. Също като китайския бива тъмен и светъл, но и двата вида са по-пречистени и леки. Използва се за суши и сашими, както и за тофу и за японските пелмени “гьоза”.
Тогариши
лют червен пипер
Териаки
сладък сос за печени меса. Състои се от соев сос, захар и сладко оризово вино.
Уасаби
японски хрян. При сервирането на сашими се поднася настърган в соев сос. Рядко се намира пресен, обикновено се продава под формата на паста или изсушен и смлян на прах.
Бамбукови филизи
младите бамбукови клонки са богат източник на фибри. Тъй като са трудни за обработка, обикновено се продават варени и в консерва. В България могат да се купят от китайските магазини.
Листа от хризантема
теза листа са различни от листата на декоративното растение. Богати са на витамин С, калций, желязо. Използват се за салати и супи.
Уакаме
сушени водорасли съдържат големи количества калций, витамини В1, В2 и С и йод. Оставят се във вода, за да се рехидратират. Използват се в салати, супи, яхнии.
Шиитаке
сушени гъби, подобни на българските печурки. На китайски се наричат “сян гу“. Преди употреба трябва да се накиснат във вода. Водата може да се използва за сосове и супи, с нея могат да се подхранват стайните растения.
Гъби еноки
богати са на витамини В1 и В2. Използват се в супи и салати.
Джинджифил
подправка, характерна за всички азиатски кухни. С нея се овкусяват както меса, така и зеленчукови ястия.
Ядки от гинко
семената на дървото гинко се белят преди кулинарна употреба. Продават се и в консерви. Използват се за овкусяване на задушени и пържени ястия.
Нори
водорасли на листа – зелени водорасли, които се пресоват на тънък лист и се изсушават под специални лампи. Богати на протеини, калций и желязо, с тях се завиват хапките суши. Съществува и друг вид нори, който се стрива и се поръсва върху окономиаки.
Тофу
соев продукт, които напомня сирене. Богато е на протеин, но няма холестерол и е лесно смилаемо. Японското е много по-меко от китайското.
Уагараши
японска люта горчица – приготвя се от семената на черната рапица. Използва се за салатни дресинги.
Конбу
кафяви морски водорасли. Притежават дълбок пикантен вкус. Богати са на калий, калций и йод. Съдържащите се в тях аминокиселини понижават кръвното налягане. Използват се в “даши” и в ястията “набе”.
Ренкон
лотосов корен. Съдържа много нишесте, витамин С и желязо. След отрязването трябва да се постави в оцет. Използва се в салати от мариновани зеленчуци.
Мисо
паста от ферментирали соеви семена. Има много видове мисо, но основно се разделят на “червено” и “бяло” в зависимост от цвета. Бялото е по-меко и по-сладко на вкус. Мисото се разтваря във вода, за да се получи супа, която е второто по важност ястие на японската трапеза след “гохан”, т. е. ориза.
Бенишога
туршия от червен джинджифил. Гарнитура от нарязан джинджифилов корен, маринован в оцет и сол.
Картофено нишесте
разтворено във вода се използва като сгъстител на супи и сосове. В него могат да овалят парчета месо или риба преди паниране.
Комезу
оризов оцет. Има по-мек вкус от останалите винени или плодови оцети. Помага за запазването на естествения цвят на зеленчуците и премахва горчивия им вкус. Използва се за дресинги, при приготвянето на ориз за суши.
Шичими тогараши
смес от седем подправки. Сместа съдържа млени люти червени чушки, черен пипер, сусам, изсушена кора от мандарина, изсушени зелени водорасли нори, семена от бодлив ясен, семена от коноп (Cannabis sativa) и маково семе. Поръсва се върху нудълс, якитори.
Таро
ядивната грудка на едно източно растение. Богат източник на протеини, използва се в супи и яхнии.
Сакура еби
сушени скариди. Малки скаридки, които са изсушени заедно с черупките си. Използват се при приготвянето на окономиаки и на панирани ястия.
Мицуба
детелина. Нежните листенца на детелината се използват за салати и супи. Поставят се в последната минута на готвенето.
Кабу
бяла ряпа. Съдържа калций и протеини. От нея се правят туршии, използва се в супи и яхнии.
Бобови кълнове
в японската кухня се използва покълнал зелен фасул.
Даши
бистър бульон от риба тон и кафяви морски водорасли. Даши-но-мото е същият бульон, само че инстантен или на кубчета.
От китайската кухня японците са заели още соса “хойсин” и соса от стриди. Подобно на китайците, и те готвят предимно с фъстъчено и сусамово масло.
Основни ястия вяпонската кухня
* Окономиаки - омлет със зеленчуци и месо, който се пече върху вградена в масата плоча.
* Тепан-яки - ястия от месо, риба или зеленчуци, изпечени върху плитка тавичка, наречена “тепан”. Продуктите се консумират направо от тавичката.
* Яки-тори - шишчета от печено пилешко или патешко месо.
* Набе - ястия от варени зеленчуци или месо, които се сервират в специални ресторанти. Във всяка маса е вграден съд с нагревател, пълен с вряща вода. Клиентът сам пуска продуктите във водата, а когато са готови, ги вади с пръчиците си.
* Донбури - това е голяма купа. Имената на всички ястия, които се сервират в нея, завършват на “дон”, например “оякодон” – ориз с яйце и пиле.
* Вагаши - сладкиши от оризово брашно, захар и адзуки /японски боб/. Японците ги приготвят с разнообразни форми и цвят.
* Кутията “бенто” – един любопитен и типично японски детайл. Бенто представлява специална кутия за храна, която може да се носи на работа, в училище, на пикник. За всяко ястие има специално отделение. В магазините в бенто поставят храната за вкъщи.
Овкусяващи съставки:
риба тон, дайкон (вид ряпа), даши (бульон от риба и водорасли), чесън, джинджифил, лимонов сок, мирин (сладко оризово вино), мисо (паста от соя), оцет от оризово вино, саке, водорасли, сусамово олио, японски босилек, соев сос, захар, уасаби (японски хрян).
Основни храни:
говеждо, яйца, зеленчуци, свинско, ориз, риба и морски дарове, тофу, нудълс, туршии с плодове
Японска чаена церемония
Наред с “Бушидо” – моралният кодекс на самурая, чайната церемония е един от не по-малко важните ключове за опознаване на националната психология на японците. В нашето съвремие тя е изключително на мода сред образованите среди. Представлява естетически култ, на който се гледа като на форма за умствено разтоварване и като начин за възпитаване на елегантни маниери и етикет. Пиенето на чай има не само целебно действие, но е и стимул за доближаването до “изначалната” красота, сътворена от природата и добрия вкус. Наподобява представление (тайнство), съпроводено с пъстра палитра от действия, жестове и пози, хармонично подредени и изкусно изпълнени.
Обстановката, в която се провежда, е вторият неин компонент. Малките размери на помещенията, скромността и простотата на подредбата, полумракът въплъщава в себе си класическата японска представа за прекрасното. Прекрасното японците отъждествяват с целесъобразното и затова всички съдове, които се използват, освен че са красиви, са и практични – от чугунения, сега порцеланов, чайник до купичката и чашките за чай. Своите представи за красота и хармония те разпростират в областта на човешките отношения и затова особено внимание обръщат на общуването, на вежливите обноски по време на церемонията. И всичко това – пиенето на чай, културата и грацията на движенията, аранжирането на цветя, калиграфското изкуство, изкуството да се любуват на природата, пораждат празнична, с богати преживявания, чувства и размисли, атмосфера, наричана “Фурю” (изящно време за почивка).
Заради всичко това чайната церемония, като синтетично изкуство наречено “Ча-ною”, е система за своеобразно пречистване на хората, но не и греховете, а по-скоро от стресове и духовно напрежение, система за доближаване и “за преклонение пред красотата в сивата светлина на делника”, изкуство, в което намират проявление и други изкуства.
По време на “Ча-ною” се създава уникален по рода си художествен образ – “образът на мига”. Този одухотворен образ е единство от красотата, породена от емоционалността и изяществото, от мярата във всичко. Тайнственият магнетизъм на тази красота се крие в това, че тя е “някак неясна, неуловима и въпреки всичко осезаема красота”. Тя е преклонение през природата и “връщане към себе си”, към вътрешния свят на отделния човек, участник в церемонията.
Известен майстор на “Ча-ною” станал Се-но Рикю (1521-1591 г.), който успява да създаде “Кодекс на чаеното изкуство” с около стотина канонични правила и изисквания.
Човек се удивлява от старанието, което японците проявяват при подготовката на самата церемония. С каква сериозност те гледат на това, на пръв поглед, най-обикновено занимание! Те се настройват празнично, създават предварителна, необичайно тържествена, но скромна атмосфера и настроение. Отстраняват всичко лошо от помислите си, подготвят се физически и емоционално.
В класическия си вид чайната церемония се провежда в малки чайни (чашицу), в по-големи – какъвто е Златният павилион в Киото, както и по домовете. Чайните архитектурно приличат на миниатюрни бедни жилища и се състоят от вход за гостите, кухня с декоративна ниша, огнище и градинка с екзотична зеленина. В тесните помещения, осветявани от един прозорец, цари полумрак, което събужда усещането за приятно усамотяване. Като се движи към чайната по пътечката, застлана с дребни камъчета, човек изоставя светските си грижи и предусеща приближаващата церемония.
Започва първата фаза на медитацията (стремежът към съвършенство) – самовглъбяването, размишлението. За преминаването към втората фаза спомагат старинният каменен фенер, който осветява пътечката привечер и в нощните часове, както и чашките за измиване на ръцете и за изплакване на устата, ниската – 90 см вратичка, през която се влиза, и която символизира, че хората се разделят с мъките си. Настроението се поддържа от приборите за чай. Японците предпочитат обикновено матовостта на приборите, радват се, когато повърхността им потъмнява. “Ние харесваме предметите, носещи следи от човешко докосване, пушек, ерозия, дъждовни ивици”, казват те. В чайните водата за чая се кипва на огнището върху въглени от вишневи клони.
Върховенството на чайната церемония видяхме и преживяхме в представителния ресторант-градина “Хаппо-ен” в Токио, потънал сред екзотична растителност и с раздвижено парково строителство.
В семейната ниша Токонома – “олтар на любовта”, е поставена ваза с аранжирани цветя (икебана). На стената е окачен надпис с философски сентенции, калиграфски изписани. Подът е застлан с рогозки, на които са поставени възглавнички. Участниците в церемонията са облечени в ярки и богато орнаментирани в различни разцветки кимона. А това са домакинята, нейната помощничка и гостите и.
С дълбок поклон домакинята посреща гостите, които сядат на възглавничките, внася поднос със сладкиши от оризово брашно, а помощничката – чайните прибори: чайник с кипнала вода, кутия със зелен чай, предварително стрит на прах, керамична купичка, чашки, бамбукова пръчка и четка. С много лекота и изящество в движенията на ръцете домакинята приготвя чая. С обаятелна усмивка и мил поглед разлива скъпоценната течност по традиция в керамична купичка, на която гостите се възхищават по задължение. Днес чаят се разлива в чашки. Домакинята разказва историята на купичката – кой е пил от нея, както и анекдоти, свързани с нея. Обичайно е всички да пият от купичката, като я подават от ръка на ръка. Пръв отпива няколко глътки най-почетният гостенин. Пиенето протича бавно и спокойно, при пълно мълчание, което символизира близостта между участниците. Със съответният етикет, грация, усмивка, поглед и приятен тон домакинята създава уютна атмосфера и празничност, импровизира и проявява творческо въображение. Следват оценки и поздравления от гостите, а домакинята ги поканва да се полюбуват на цветята в нишата, на калиграфските рисунки на стената, да пообщуват с цветята в природният кът и парка. Когато церемонията приключи, гостите се изпращат също със съответен ритуал.
Чайна церемония в Гинес
Японски град влезе в Книгата на рекордите Гинес, защото на негова територия се е състояла най-голямата чаeна церемония в света, с участието на над 14 000 души, оповестиха организаторите, цитирани от Франс прес.
14 718 любители на японския зелен чай
се събрали на 8 октомври в Нишио, за да отбележат предварително Световния ден на Книгата на рекордите Гинес. След като събули обувките си, участниците седнали на голям червен килим и в съответствие с японската традиция дегустирали едновременно напитката в присъствието на представител на Книгата на Гинес, който регистрирал новия рекорд. Предишният е бил поставен от малко повече от 7000 участници.
На община Нишио със 100 000 жители церемонията е струвала над 60 милиона йени (около 400 000 евро). Заслужаваше си да изразходваме тази сума, уверяват организаторите. Чаeната церемония ни позволи да се сближим и вероятно ще привлече повече туристи в града, допълват те.
0 коментара:
Публикуване на коментар